цял ден напрежението бръмчи в мен като похлупена с чаша пчела. търся причина, намирам, но не достига. пия кафета, времето е приятно, разговарям с есента, с веждите си, от които по изключение съм много доволна в момента. изтръпнало ми е. тялото ми реагира с леко усилено сърцебиене; може би трябва да надникна в зениците си.
най-сетне на балкона разпознавам в гърба на залеза стар познайник.
посрещам нощта като гостенка на вратата. паниката се усилва.
преди години изживях една паник-атака. бях сама за първи път, наистина сама, на наистина чуждо място, седмици. опитвах се да създам обстановка около себе си, с която да се развличам, но паниката пълзеше от хладния под по гръбнака до центъра на психическото ми равновесие.
колко е странно всичките ти близки хора да достигат до теб чрез компютърна програма? понятието "местонахождение" изменя значението си, глобално, екзистенциално, разстройва силно вътрешния ми компас. първично е това, трахеята ми се свива като се отдам на усещането. защо съм забравила какво е да съм сама?
припомням си миналата есен и как я посрещнах, как се поздравихме безмълвно, поглеждахме се през рамо и после просто си лягахме заедно, сякаш винаги сме го правили. когато няма кой да ме прегръща, каня сезоните. миналата есен бях много сама, често сама. преоткривах поезията на нещата и хората, пиех вино, танцувах в стаята си със странното радио, спях на лампа и с книги в леглото - като плюшени играчки, като споделени мисли, хора, които не бягат, а бдят.
искам да се пренапиша, но започнах обратно. първо си сложих нова корица. не забравям, че за това се налага някакси да съм празна.
вчера слънцето се сбогува (каза метеороложката), днес вече е есенно, ама истинско. мирише автентично.
виното е най-сладко, когато кожата е настръхнала.
ето как разбирам, че аз не съм мисълта си: пресичайки с колелото на един зелен светофар и безнадеждно напъвайки се да изкача поредната стръмна улица в тоя град, достигам поредната редица стари жилищни сгради отпреди войната, поредните дворове, в които кракът ми няма да стъпи и въображението ми едва наднича през железните огради; поредните стълбища с тесни прозорци и скърцащи парапети, чиято прашна тишина мога само да си сглобя от всякаквите други стълбища, в които някога съм била; поредните китни балкончета с цветя и бижу-чадъри, фенери и метални гарвани -
и без изобщо да подозирам
че все още помня
ми замирисва на пакистански подправки
на пикантното готвене на съседите от долния етаж
на bleichstraße 45
мисълта ми се озърта шашната и прелиства трескаво, опитва се да обясни своята некомпетентност, свойта недостатъчност, измрънква нещо
изобщо не я чувам вече
съществото ми - аз - се намирам в света на уловената миризма. съществото ми изглежда никога не го е напускало. съществото ми е наясно - много по-умно от мен, каквото е то - че тази миризма и тези балкончета и железните огради и прахът по стълбите са една единица, неделима от мен и неразтворима в мисълта ми.
мисълта ми и аз сме олио и вода. и колкото и често да се нося върху гъстата локвичка човешки разум на повърхността, аз съществувам по-чиста и по-ефирна не много надалече по-надолу и винаги.
---
не достигам, разбира се, до същността на нещата, защото мисълта наваксва бързо, поема руля, навигира извън тъмните дълбини на некартографираната душа и аз не мога вече да си представя другите неща, които са създавали този свят, храната, която аз съм готвила тогава и как е скърцала моята врата, и какво се е случило с тези хора и техните тенджери.
мисълта ми се хваща здраво за логичната и безопасна материалност на педалите и ме обвързва изцяло с усилието да изкача стръмната улица.
Twestival е фестивал за "туитъри" - опитвам да изровя инфо относно кога е създаден. но не може да е преди 2006, защото преди това го нямаше феноменът Twitter и изобщо си нямахме ние на идея какви общества и какви чудеса ще дойде да вдъхнови у нас синята птичка!
Twestival Local 2009 за германия ще се проведе във франкфурт на майн и тази година, освен всичко останало, в програмата му ще бъде включено и туитър-четенето: прочит на избрани и динамично свързани "туитове" - постинги с максимално съдържание от 140 знака - всичко с чистосърдечното намерение да се забавляваме и да промотираме смисленото и креативно ползване на платформата.
за който иска да гледа четеното удобно от собствения си дом, може да направи това, както всеки път досега, онлайн - скоро ще бъде огласен официален URL за целта.
пс: в софия през септември би трябвало да предстои местният фестивал - инфото тук, засега липсващо. дано се стегнат софиянци ;)
" why should i face another day грЪмадански басеИни (хахаха) заек у дома знаем ли със сигурност строежа на земята как да подредя класна стая картинка със сълза в окото молитвите оглеждам се в теб ухание в мрака филми с танци, горгона медуза (да, тези двете бяха заедно, със запетайка :Р) discovery zashto go nqma момини мигли artistite ot liceto na drugata v istinskiq jivot (кой търси на шльокавица?) podrejdane na dumi ot razbyrkani bukvi angl напитка в планината сънувай "
не знам какво ми се пише. нямам думи. имам полъх под стъпалата, на западния край на хоризонта имам розов цвят. само за мен. имам тихата минутка след петъчна вечеря, половин чаша вино, музика, малко време в батерията.
само за мен.
веднъж в автобуса седна до мен един възрастен човек, много приказлив. говореше си с мен през цялото време, казваше ми, че съм красавица и той не знаел, че в българия имало такива красиви жени. заговаряше и други хора в автобуса, които поглеждаха въпросително към мен, сякаш за да им дам обяснение защо този човек прави това.
признавам, че малко ме беше срам. бях изпълнена с недоверие към този човек и не исках другите да чуват, че му отговарям, защото наистина всички мълчаха и щяха да ни слушат. но не исках да съм неучтива, а за капак бях и любопитна: истина ли е това, което разказва - че е търгувал с арабски коне? носеше бастун и шапка с периферия, беше облечен в износен зеленикав костюм и миришеше бегло, имаше рядка бяла брада.
по едно време бях спряла да броя вече спирките.
той попита жената с детската количка пред нас както е това в устата на детето й. беше биберон. не беше ли виждал биберон? говореше с неразпознаваем акцент, а каза, че още като младеж е избягал в германия. какъв беше този човек? разказваше нещо за някаква възрастна дама, която имала много картини.
беше следобед, слънчев ден и целият рейн беше позлатен от лъчи! а вие може би знаете колко обичам аз такива гледки от автобуса - никога не мога да отделя очи от тях, възхищавам им се, чудя се на другите хора, които предпочитат да си зяпат обувките.
и тогава този човек посочи към реката и ми каза, че това е най-ценното злато на земята. това бил научил дъщеря си - казал й, че всичко друго губи стойност, изчезва; казал й, че не й трябват парите на света, защото това злато никой не може да й вземе.
и затова, че аз му се усмихнах, той каза, че ми го подарява.
след 2 спирки слезе и застанал прав до затварящата се врата, усмихвайки се ми помаха отново. на тръгване го видях как заговори някаква жена на спирката.
да можех да живея два живота! да можех да въртя и двата обръча на времето, които се пресичат и секат в главата ми! да можех да плача години наред, без да спирам и да забрави целият свят съществуването си, окъпан и нов.
сърцето ми е на дълго пътуване. все го гледам в гръб, със сламената му шапка и по сандали под пладнешко слънце насред поля с макове и разлюлени треви, с вятърни турбини. гоня те, сърце, липсваш ми сърце! спри се! сърцето ми не остарява. сърцето ми е все още онова момиче по розова рокля, на колело или с бира, пред някое аниме, под някое дърво, под нечие одеяло, във нечии ръце, без капка спомен и всичко само мечти, мечти, момичешки.
а аз не съм.
защо не мога да я подмина като невидима часовникова кула, безшумно ротираща в мрака на унеса ми и да не си я спомням вече?
дори това като го мисля само, ме боли.
да я забравя? да не обичам? да си желая да не ме обичат?
боря се с чудовището "прошка". не мога да погледна в очите му, защото като горгона медуза ще ме вкамени с пипалата на вина, разочарование (от всичко, от какво ли не, от себе си!), на ярки спомени за килими от есенни листа, за череши, за неделя сутринта, когато ту бях сама, ту не.
да можех сега да си налея чашата червено вино (смешна пластмасова чаша със столче, смешна и мила като всичко от някога), да съм с рокля сама в чужда къща и нищо от това да не се е случвало и нищо повече да не се случва никога никъде да можех да надзърна в шепите си, както когато нещо тайно вътре флуоресцира и да видя поне наужким ръце, да видя спомени как съм целувала, как съм могла да целувам, да видя думи на устните си, тогава свободни, хвъркати, слънчеви, сърцати, сега - вкоренени толкова дълбоко в нещо, което нарича себе си "минало", но всъщност никога няма да свърши, че връхчетата на последните му листчета едва-едва ме гъделичкат по краката, но колкото и да се протягам към тях, сърцето ми..
..върви надругаде. подвиквах му толкова дълго, махах му лудо от сянката да се върне, да спре, да почакаме.
не знам не влязох ли в огледалото и не станаха ли сърцата ми две.
сега си мисля - колко неща откраднах! а нямам нищо.
